ВЛАК "ОСТАВКА"

Никога! Ама НИКОГА повече няма да пия шотове ракия в Барбоса.

Започвам разказа си така, защото точно с шотовете започна всичко. На пръв поглед най-нормално женско запиване. Аз и Анита (Raven) кротко си пиехме уиски на бара и се шегувахме с моето тайно оръжие за "неправене на секс", а именно "забравих да си обръсна краката". Паралелно с това обръщахме шотове и някъде след петия-шестия, решихме да сменим обстановката. 10 минути по-късно се намирахме в Его, където не беше особено приятно, но на Анита някакъв познат DJ щял да пуска и така. Около 2:30 моята пияна главица реши, че й се ходи в София на #ДАНСwithme. Как обаче да поднеса тази информация на Анита така, че да се навие да отидем? Естествено в главата ми схеми да искаш, веднага начертавах план и пристъпих към действие: "Абе, Ани, знаеш ли, щяло тая нощ да има някакъв бесепарски влак за митинга им, да ги извозва безплатно до там, в 3" - поглеждане на часовника - "начи след половин час."

БИНГО! Журналистът в нея веднага се събуди от алкохолния си припадък и тя реши, че ще ходим, за да си напише някакъв репортаж или нещо такова. По пътя си купихме бира и 30 минути след това вече се намирахме във влака и пътувахме към София. Анита вместо да вземе интервю, даде и то не какво да е, ами пред камера на бТВ обясняваше, как сме в този влак "амииии... за бесепето" с въпросителна нотка в гласа, като ученик пред дъската, който хем отговаря и едновременно с това пита, дали е отговорил правилно. Все пак не биваше да си разваляме прикритието. Ами ако ни свалят на Карнобат? По-лесно е да се приберем от София, отколкото от Карнобат. Аз като по-хитра се бях скрила под палтото си и думичка не обелих. Допихме бирата и заспахме.

Няколко часа по-късно се събудих вече поизтрезняла и шок! Къде се намирам? Какво правя тук? Превъртайки назад лентата на спомените (доколкото имах такива) и осъзнавайки какво съм направила, пратих смс на майка, че тая нощ няма да спя вкъщи, да не се притеснява. По някое време хората във влака започнаха да се съмняват в нашите намерения, а един дори ни попита, да не би да сме "от университета", което е нормално, защото ни личеше от километри, че не сме от тяхната порода. Ние обаче упорито си пазехме прикритието, повтаряйки мантрите "сами си се организирахме" и "орешарски форевър", а след затръшването на вратата на купето тихичко "ОСТАВКА" и "КОЙ? КОЙ? КОЙ?", като второто по-скоро беше "Кой? Кой? Кой предложи да се качим в тоя влак?" Аз предложих. Никакви шотове ракия повече!

 

Към 10 сутринта вече бяхме на Централна гара, без батерия на телефоните, почти без пари и с дрехите от снощи. Държа да отбележа, че аз бях качена на 12-сантиметрови токчета, което внасяше известен драматизъм, особено към края на деня, когато болката в ходилата ми беше нетърпима и едва ходех. Но ще стигнем и до там. Седнахме в първото кафене, което видяхме, за да решим, какво ще правим и най-вече да си заредим телефоните. Оказа се, че Анита е взела грешното зарядно (защо ли не се учудвам) и трябваше да си купуваме (10 лв. и то за фалшиво зарядно, дето не иска да зарежда). На всичкото отгоре в кафенето ни искаха по левче за зареждането.

 

Час по-късно, с 11 лв. по-малко и с около 14% батерия решихме, че е време да тръгваме. Естествено се загубихме около 4 пъти поне, тъй като и двете сме с невероятно добра ориентация. Дори не знам, как ми дадоха книжка с това мое постоянно бъркане на посоките. Някъде около обяд стигнахме в центъра и тръгнахме да търсим #ДАНСwithme. Добре, че случайно срещнахме на улицата един приятел, който ни каза накъде трябва да тръгнем. Благодаря ти, Ицо! Ани се опитваше да ме убеди, че трябва да отидем при "ей онези многото хора там", а на мен ми костваше няколко минути, за да и докажа, че тези многото хора са лошите, дето им окупирахме влака и трябва да стоим далеч от тях. Съгласи се с мен, когато и посочих един лозунг "Орешарски, с теб сме", но дълбоко в себе си започнах да я подозирам в добре прикрит комунизъм. Продължихме по пътя си и след малко стигнахме до някакви хора, които изглеждаха сякаш вършат нещо изключително важно, та веднага решихме да проверим, какво се случва.

Докато се правехме на случайно минаващи и приятно разсеяни, едно симпатично момче с червени бузи предложи да ни даде по една радиостанция, за да можем да си говорим в радиус до 3 км. Аз учудено зададох уместния въпрос "Че какво пък толкова ще си говорим?", но очевидно момчето не беше наясно с моята легендарна скучнота и смяташе, че с мен може да се говори. Продължи да ни оферира радиостанциите, но бързо се отказа след последвалото дълго мълчание на въпроса "Ама да не ги откраднете?" Докато се пазаряхме с него, от дясно ни скочи някаква усмихната мацка, която заяви, че ще се снимаме в реклама и ние послушно тръгнахме след нея. Рекламата беше немска, въпреки че Анита се опитва да внуши на всички, че е била холандска. Радиостанции така и не получихме, но използвахме времето, докато се снимахме, за да си заредим телефоните в камиона им и после, о щастие, вече имах над 70% батерия. Наложи се да презаредим и нашите батерии, защото не бяхме яли нищо от предната вечер, затова се подкрепихме с по една пица и продължихме по пътя си. Вървяхме и дискутирахме, какво ли още може да ни се случи днес и единодушно стигнахме до извода, че "Остава само да се омъжим и приключението ще е пълно."

 

Струпалите се около Софийски Университет полицаи обясняваха, как чакат "наркоманите" и нагло подсвиркваха след нас и пускаха сексуално-закачливи коментари, та се зачудих дали това не са всъщност строителни работници, облечени в униформи. Все пак криза в строителството а-у, трябва да има хляб и за тях. За щастие понякога успявам да си държа езика зад зъбите и успях да се въздържа от заядлив коментар.

 

След малко стигнахме пред Народното Събрание, но мен вече не ме държаха краката и викахме "ОСТАВКА" от седнало положение. Все пак близо 24 часа, качена на 12-сантиметра си е истинско изпитание, дори за мъжко момиче с висок праг на болка, каквато съм аз. След малко някакво момче се обърна към нас и сподели, че ни смята за лоши хора. Направих се на учудена, но веднага в главата ми се родиха съмнения, че е гледал репортажа по бТВ за влаковете и е разпознал Анита. Знаех си, че е комунистка тая, повече никъде няма да ходя с нея! Оказа се, че момчето искало да се подиграе с облеклото ни, но след като му разказахме цялата история и как сме тръгнали от бара, ползвали сме орешарския влак и сме дошли да протестираме срещу него, си промени отношението към нас. Един по един, доведе половината протестиращи, за да ги запознае с нас и обясняваше как трябва да ни пазят, защото сме дошли чак от Бургас (и то как!).

 

Живко (така се казваше нашия нов бодигард) първо си хареса Анита, но когато се изправихме реши, че е прекалено гигантска за него и моментално се лепна на мен с предложение за брак. Ей го къде е Отец Георги, веднага ще ние венчае. Разумът надделя и взехме решение да не прибързваме с брака. Отложихме го за следващия четвъртък, 28.11.2013г. Все пак трябва да имаме време да съобщим на половинките си че ще сключваме брак и то не с тях. Решихме Анита да ни е кума и да износи първото ни чадо, а на сватбата да поканим всичките протестиращи и вместо "ГОРЧИВО", да викаме "ОСТАВКА". След което си хванахме автобуса и тръгнахме обратно към Бургас.

Сега си седя вкъщи, с отекли и болящи ходила и се чудя, защо нормалните хора, когато се напият, повръщат или спят с непознати, а аз реших да отвличаме влак?

P.S.: Живко, жена ти е истински пич, щом те търпи! Пази я много!
P.S.2: Филип, не ревнувай, само ти си мойто либе!
P.S.3: Анита, ти си комунистка и повече никъде няма да ходя с теб!

Същия разказ, но от гледната точка на Анита, която се оказа, че ми е провалила сватбата (гадна завистлива комунистка), можете да прочетете тук: INSIDE of the Raven: Влак "Оставка"